Момчил Николов á 1 FREE DOWNLOAD
http://podmosta.bg/poslednata-teritor...
Десет. Девет. Осем.
Заспиваш. Къде се озоваваш? Кой си? Какъв си? Как стигна дотам?
Нещата, които виждаш в този съня, които преживяваш, твоя идея ли са или нечии чужди проекции?
Ти ли си Господар на събитията? Или си просто кукла на конци?
Ако е второто, кой е Кукловодът …
Седем. Шест. Пет.
Преди две седмици ИК „Сиела” ми предостави все още неиздадено копие на книга, която ще бъде на книжния пазар през октомври. Името на автора – Момчил Николов – признавам си, нищо не ми говореше (отдавам това на моята непреклонна отдаденост към чуждестранната литература). Но след изчитането на „Последната територия” съм готова да преосмисля книжното вето, което съм си наложила върху съвременните ни автори.
Този роман е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела на сюжета и да придобиеш представа за цялостната картина. Едно от тези нива е днешна Барселона, където се засичат пътищата на трима страника –двама мъже и едно момиче. Картина, татуировка и грациозна статуя носят лицето на една и съща жена – Богинята. Всеки един от тях я е виждал в съня си.
Поради хронотопната (времева и пространствена) непоследователност основната идея е забулена докрая. Тя е като пътечка от трохи, отвеждащи те към къщата на Злата вещица. В този случай къщата е сънна ферма, а вещицата е в пъти по-коварна, отколкото е в приказките. И арсеналът и вече не се състои само от лакомства и празни обещания.
За „Последната територия“ няма да използвам клишето, че е от книгите, които няма да те оставят да заспиш. Защото именно сънят е лайт мотив на цялото произведение.
„Представи си, че сънят на един човек е къ��ата, която той обитава, докато сънува. В някои от стаите на тази къща той живее и те са удобно обзаведени с негови вещи. Там е спокойно и познато, въпреки че понякога е разхвърляно. Има и други стаи, които са заключени. Повечето хора никога не влизат в тези стаи. Те дори не подозират, че съществуват. Понякога обаче някой все пак се осмелява да надникне. Там е непозната територия, не е ясно какво има вътре, човекът може да се уплаши, да избяга и никога повече да не се върне. Но ако любопитството надделее над страха…”
След като прочетете книгата най-вероятно ще искате да надникнете в тези стаи.
Ще си задавате много въпроси за осъзнатото сънуване, ще изгледате „Генезис”, ще препрочетете отново романа и все още няма да можете да обхванете изцяло мащабния размах и величина на книгата. Поне с мен е така.
Четири. Три. Две
„Имало е равновесие. Никой вид не е вземал прекалено надмощие над някой друг. Хората са били в нормално количество и също, съвсем справедливо, са участвали в хранителната верига. Днес равновесие няма. Човек постоянно завзема нови територии. Оказва се, че все още има нови територии за завземане.”
Коя тогава е незавзетата Последна територия?
600 страници четеш и си мислиш, че това е една фантастична и шантава книга с неопределен жанр.
И тогава идват те – последните 20 страници, които те удрят в лицето като с мокър парцал, прегазват те с валяк и те пресоват.
Христо Блажев твърди, че това ще е Книгата на годината.
Ще поживеем/почетем и ще видим дали ще се окаже прав.
За мен именно тези последни 20 страници са най-доброто, което съм прочела тази година.
Едно.
В заключение:
Време е да се събудите и да бъдете Господари на живота си. Literary Fiction Мисля, че тази книга държи рекорда за най-много параграфи, започващи с И така,....
Literary Fiction Не всеки месец някой роден писател се осмелява да издаде повече от 600 страници роман, при това какъв!
Разбрах, че Николов е посветил на романа близо 3-4 години от живота си (респект за което) и тук е мястото да призная, че определено си личат огромните усилия и проучвания зад тази книга, за да бъде тя приета като европейски роман, да си тежи на мястото и да сложи в малкото си джобче всички други родни псевдописатели, които по-скоро бих нарекла драскачи. Затова и „Последната територия“ е истински роман с главно Р, който те кара да се замислиш, поставя много въпроси за това дали сме господари на живота си и се запечатва в паметта, че дори и в сънищата ти.
Финалът на романа безспорно е смислово натоварен, ала няма как да пропусна и един не толкова положителен факт – официално книгата е разделена на три части, но аз останах с впечатлението, че романът е по-скоро разполовен, и това не ми хареса. Щеше ми се събитията и сюжетните линии да бяха протекли малко по-плавно…
В първата половина Николов не е успял да избяга от някои стереотипи, до които прибягват повечето български автори, когато пишат за реалността в България. Сякаш Барселона не беше достатъчно клише, но действието отскача и до Люлин, намесва се личност, назовавана Сръбския, играеща точно такава роля, за каквато си мислите, и други подобни. После се появява Маноло и сякаш почваш да четеш различна книга, качеството стига съвсем друго ниво.
През следващите 200 страници не намерих никаква препратка към случилото се в първата част на романа, което доста ме подразни, защото все по-силно исках да разбера каква точно е връзката между едните и другите герои. Може би това е било идеен подход, който още повече да заинтригува читателят. А може би авторът първо е написал втората половина и после е решил да добави едни 300 допълнителни страници за разкош, знам ли…
Именно заради тези негативи оставям 3 звездички.
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/poslednata-teritor... Literary Fiction Последната територия очаква да бъде покорена: http://knigolandia.info/book-review/p...
Не може да се опише накратко “Последната територия”, а и не бива. Романът е мозайка от две или три отделни истории (не мога да реша дали животът на Елена е самостоятелна история, вие сами ще прецените), които през по-голямата част от протежението на книгата привидно нямат отношение една към друга, но в един момент се сблъскват като в адронен колайдер – от разхвърчалите се субатомни частици светът се завърта около оста си и всичко неясно до момента се намества отведнъж. Завиждам отсега на всеки търпелив читател, който стигне до този момент – и предвкусвам физиономиите, които ще грейват. Това е майсторлък и нищо по-малко – да увлечеш читателя в лабиринт от събития и герои и в един момент да го изведеш на място, откъдето ще види своето лутане в съвсем различна светлина. И ще признае в себе си, че не е подозирал нищичко от истината.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/p... Literary Fiction Територията за мен се оказа мач от две различни полувремена.
Съжалявам за спортната терминология, няма нищо общо с тематиката на книгата, но усещането ми остана точно като за среща, в която едната част се играе по един начин, а втората част - по коренно различен.
Първата част:
- подчинена на физическото, прозаичното, ежедневното дори. От нея най ми хареса началото, в което има много неизвестни и малко ясноти. Страхотен е подходът с постепенно разкриваща се картина на минали събития, защото държи читателя постоянно в напрежение. Не го считам за иновация, както и сюжетът с мъж, който се събужда и не знае кой е и къде е, но не е и нужно да е. Представено е заинтригуващо и те кара да отвориш следващата страница. Да, нещата стават все по-странни.
До момента, в който започват ретроспекциите за живота на нашия герой (от първото полувреме) в България. Тук за мен нещата попотънаха по две причини. Първата е личността, която се изгражда пред нас - нещо като онанист със социална фобия, но слава на автора - книгата се оказа по-голяма като замисъл от отделната личност. Втората е малко раздутият обем точно в този сегмент на разказа. Всичко останало беше точно премерено. И така, първото полувреме свършва, без да разбираме какво всъщност се случва. Само с гледната точка на нашенеца и някои интресни образи, които той открива в Барселона. И други - за мен не интересни, които съпровождат битието му в София.
Втората част:
Обратно на първата - тук не ми хареса само началото. Беше ми малко нарочно мелодраматично и в толкова контраст с първата част, че мина време в четене, докато започнах да възприемам втората история. Другата съществена разлика - вече дори не си спомням името на героя от първата част (може и да не се е споменало или просто ми е бил антипатичен), но героят на втората е незабравим. Властелинът на сънищата - Маноло. Животът му преминава не по-малко цинично, но пък има къде-къде по-широк мироглед. Вероятно физическите му ограниченени способности са и предпоставката тук да става въпрос повече за метафизичното. За една любима моя територия. Последната територия. Сънят.
Ще е грубо да издавам каквото и да е от сюжета повече. Надявам се, стремях се само да загатна какво може да очавате измежду тези страници.
Накрая има и епилог, с който ще погледнем няколко десетки години в бъдешето, за да открием един възможен развой на събитията - изглеждащ досотверно, а и вече познат ни донякъде от Матрицата да речем, но не точно. Адмирирам - това е смисълът на (поне един от смислите) на художествената литература. Да се замислим: ако продължаваме така, то ... ето какво ще стане. Адмирира�� и демонстрираното като цяло въображение.
Като заговорих за популярни филми - донякъде имаше идеи от любимия ми Inception, които намерих, развити под друг ъгъл. Но ... стига съм издавал.
Първо полувреме - 3, намалено основно заради домакинската игра ... така де, сюжета, който се развива в България.
Второ полувреме - 4, че почти към 5.
Literary Fiction
Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Как е попаднал там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ… Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня. Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка, която е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, излизали у нас – „Последната територия”. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще… Авторът на трилогията „Кръглата риба” Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература. Последната територия
Романът е, с извинение мащабен и то не поради обема си. Принципно психологията и особено Юнг, като светоглед, не е много тачена като поле за изява на художествено пишещите, защото обяснява рационално уууникалните емоционални състояния, които предполага се, правят голямата литература. Но тук се е получило. Авторът, не е направил ебати проучването, то си е задължително за този обем. За местата в Барселона, щрихите на Баския и Юнг, теорията и практиката на съня и невробиохимичните свойства и структура на мозъка трябва обща култура над средната и желание за известно ровене, като медицинското образование помага, но хайде - да приемем, че в тази книга прави впечатление, поради въпиющата липса на детайли и рисърч в други. Това за което си заслужават 600те страници са сериозната фантазия на автора (при създаването на света на сънищата) и липсата на морализаторстване. За съжаление се е получил един плътен герой- Маноло. Останалите гравитират около него. Естествено в края на романа освен постмодернистката щампа за произхода на самия роман като текст, се мъдри и красиво обобщение на консумеризма в койти живеем, отказа от свобода, какво е човешко и как да го запазим и планетата си е ок без нас и бъдете господари на живота си. Стана малко мрън, но есенцията е друга - книгата е добра и химогенна като замисъл, идеи и изпълнение. И браво на автора! А, сетих се - стилът е леко...суховат, но предполагам ако при този обем прекалиш с метафорите, метаиронията и други недисциплинирани епистоларни сърбежи, ще стане нечетимо. Literary Fiction Психо-михо книгите по принцип ме обичат, аз особено обичам юнгианските теми, интересни са ми и ги търся съзнателно. Когато посегнах към Последната територия, нямах представа, че е точно такава книга, но изненадата ми е повече от приятна. Даже не бих казала, че съм точно изненадана, защото още от първите страници очакванията ми за останалите 600 бяха доста високи и в последна сметка - оправдани.
Много мислена, много пипана. Отлична структура и страхотен език, балансиран, интелигентен. Личи си колко е копал и проучвал авторът, но същевременно най-непринудено, дискретно и ненатрапчиво, без парадиране и демонстрации, поднася фундаментални философски и психологически концепции. Героите са изключително достоверни с все диагнозите, симптомите и характеропатиите им.
Последната територия в никакъв случай не е масовка, но не бих я нарекла и елитарна, макар да смятам, че на хора без особен интерес и читателски опит в психологическите тематики ще им е трудна за преглъщане. Въпреки това в този роман виждам мечтаната книга, която да бъде представена на световното вминание, а не само на българоезичните читатели. Literary Fiction Направо не знам как да изразя впечатленията си от тая книга.
Момчил Николов е много добър в писането, текстът е богат, красив, изпипан и върви непривично гладко за български автор. Обаче това твърдо не е моята тематика и още по-твърдо не е моята идея. И според мен е просто двойно по-дълга от оптималното.
След силното начало, в течение на над 300 страници се чудех защо са нужни толкова много думи за нещо, което може спокойно да се изрази в петдесетина. В следващите 300 вече отидохме на истинската история, но тя зави в толкова шантава посока, че само инатът ме удържа да не захвърля книгата недочетена. Сигурно на много хора всички тези символи, архетипове и латентни съдържания на сънищата ще са им много интересни, на мен обаче жестоко ми досадиха. Обичам антиутопии, до известна степен и мистерии, обожавам научна фантастика, с интерес чета сюрреалистични произведения, ама комбинацията от всичкото това накуп в една книга ми дойде много в повече.
Не може да се отрече обаче, че това е европейски или по-скоро космополитен роман. Като изключим няколко напълно излишни за повествованието битово-социални детайли в стил български критически реализъм, тази книга със същия успех можеше да е написана в която и да било точка на планетата. Един голям плюс, който дано бъде използван правилно от маркетингова гледна точка.
Казано накратко, откъм литературни качества книгата заслужава повече, но аз лично повече от две звезди не мога да й сложа.
А, и като видя написано напът, полудявам.
Literary Fiction Територията на сънищата
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. Ако питате мен, време за четене винаги може да се намери, стига това древно занимание за свободното време да е малко по-нагоре в приоритетите на дадения човек. Не е ли там, и удоволствието от него се превръща в нещо мимолетно и незначително в сравнение с всичко останало. Защо ви говоря за това? В настоящата книга няма много от очевидното, с което сме свикнали, докато четем. Тази история не е лесна за преглъщане на една хапка, но крие в себе си цяла вселена от онова необходимо нещо, което ни доставя удоволствието да се изненадаме и да сме щастливи накрая. „Последната територия“ („Сиела“, 2016) е точната книга за осъзнаване на факта, че няма как да стигнеш до хубавите истории, ако нямаш желание да следваш развитието на родната литература. Това, че има лесносмилаеми и блудкави книги с тонове, не е причина да изпускаш шедьоврите, нали? Това са над 600 страници (при планирани от автора 800) европейска проза, мистерия за несъзнаваното без прегради и ограничения, и най-вече – чудесно предаден текст, достатъчно добре изгладен, за да е пълно удоволствието от четенето му. Но да погледнем отвътре...
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...) Literary Fiction Ох, тази книга ме умори. На места отвратително бавна и скучна. На места откровено й липсва сюжет. И все пак, във втората си част стана една идея по-добра, което я спаси и в мойте очи. Иначе, пак всичко е маскирано под традиционния слоган на модерната българска проза - ГОЛЯМА И ДЪЛБОКА ФИЛОСОФИЯ, ЗА МНОГО УМНИ ХОРА. НЕ ПИПАЙ !!!. Не може ли просто да разказвате добри истории ? Винаги ли трябва да е нещо екзистенциално ? Не бих я препоръчал. Literary Fiction